Изгрев :)

После паднах в огромната дупка и ... О, да извинете, ще започна историята от начало, за да разберете каква всъщност е тази дупка и какво правя аз в нея, защото повярвайте ми, не е просто една обикновена дупка, а специална, много специална дупка ...
В един прекрасен, не особено слънчев ден, отивах към училище.Беше много, много, ама твърде много рано.Гледах изгрева и той беше наистина хубав.Облаците бяха розови, слънцето нежно се показваше, а на моменти някой синьо – лилав нюанс разнообразяваше обстановката.Застанах на ръба на тротоара и в опити да снимам прекрасната, изпълваща ме с оптимизъм гледка, не забелязах кога съм слязла на улицата, докато един недоволен шофьор не ми се разкрещя.Е, реших да хвана следващия автобус.След като най – накрая успях да направя свястна снимка, установих, че закъснявам с повече от час и поради не наличието на градски транспорт, тръгнах пеша.
Усетих, че някой ме бута.Дръпнах слушалките си и се обърнах.
- Извинете, госпожице – започна да говори стара, недоволна жена – мисля, че облеклото ви е недопустимо за една млада дама – продължи критично – навремето ни караха ...
- С удоволствие бих ви изслушала, но закъснявам – казах спокойно, усмихнах се и продължих.
- Децата на новото време ... – чух зад гърба си ...
След малко, гладът в мен реши, че трябва да ми напомни за себе си.Нямах време за него, но след още двадесет минути пак се обади и реших, че трябва да му обърна внимание.Първото, което видях бе стара баничарница.Вътре ме посрещна усмихната жена.
- Какво желаете?
- Баничка – предполагам бе логично, тъй като имаше само банички вътре ...
- Заповядайте, приятен апетит.
- Благодаря – усмихнах се и тръгнах да излизам.
- Така ли ще ме подминеш – чух зад себе си.Обърнах се и видях плаха усмивка.
- О, не те видях.
Тук е времето за малко пояснение кой видях.Хм, видях един човек, който седеше сам, мисля, че обяснението е достатъчно.
- Как си? – попита тихо той.
- Закъснявам за училище – не, че отговаряше на въпроса, но какво значение имаше другото – Ти?
- Аз не закъснявам за училище – усмихна се той.
- Ще тръгвам – казах объркано.
- Чао ... ей?
- Да? – обърнах се рязко.
- Нищо ... приятно училище.
- Мерси.
Почти избягах от баничарницата и пресякох бързо на другия тротоар ...
Вече се бях изморила да ходя и реших да изчакам автобуса си.Седнах на земята, защото пейката беше счупена и започнах да чакам.Чаках, чаках ... Добре де бяха минали пет минути, но наистина се отегчавах.
- Знаете ли кога ще дойде автобуса? – попита ме стар, миришещ на алкохол мъж.
- Не – отговорих с усмивка и си сложих слушалките.
- Навремето ... – още щом чух началото, ми стана ясно, че няма да е кратко – имах семейство, имах деца, работех много и харесвах работата си ...
- Какво стана?
- Всички заминаха. – каза ясно и отчетливо човекът.После погледна надолу и отвори шишенцето си.
- Защо? – попитах объркано след няколко минути.
- Животът не е лесен мила, някога бях повече от уличен пияница, някога живеех ... Онази работа, на която толкова държах ... Бях художник, рисувах света, който беше в главата ми, изливах всичко на платна, листове, дори носни кърпички.Жена ми, децата ми ... някога те бяха до мен.
- А защо сега не са?
- Нямаш време за тази история, мила. – каза и си отиде, автобусът дойде.
След половин час пътуване и десет минути пеша, стигнах до училище.Оставаха десет минути до свършването на първия час, затова реших и да изчакам навън.Седнах на стъпалата и зяпах хората.Всички бързаха, подминаваха се, говореха по телефоните си, гледаха угрижено ... Изведнъж висок мъж с брада се спря пред мен и се втренчи.
- Il ne faut pas penser trop, tu sais? – каза и продължи да ме гледа.
- Je sais.Je ne pense pas trop. – излъгах.
Човекът се подсмихна и си тръгна.Това беше наистина странно, помислих си.
Звънецът би.Влязох в час.
След дългия, изморителен, но все пак забавен ден, стана време да си ходя.Навън беше завалял сняг.Всичко изглеждаше красиво, сякаш бяха гримирали света.Тъкмо слизах от автобуса, на същото място където се бях качила сутринта и се подхлъзнах.
Тук идва момента с дупката.Всъщност дупката не беше дупка, а локва.Е да, но това прави дупката толкова голяма, толкова много голяма, факта, че е локва.Да, да, та паднах в дупката локва и сърдито погледнах настрани дали ме е видял някой.В същия момент някой ми подаде ръка.Кой беше той ли?Онзи, който седеше сам на масата ...