Поглед

Беше един от онези дни, които си имаха всичко.Всякакви разновидности на емоции, хора, моменти.В един момент седях на онова място и пред мен беше онова нещо, после пак седях там, но пред мен нямаше нищо.Едно празно, сиво пространство, което за малко изглеждаше по друг начин, за малко си помислих, че цялата му сивото е изчезнала.Но не, тя си беше там, чакаше своето време, и ето я пак се показваше пред мен, бездушната сива празнота.

Интересен е моментът, в който тя бе изчезнала, или поне аз така си мислех.

Беше слънчев, хубав ден.Всички изглеждаха щастливи и доволни от живота.Ние също.Ти се усмихна и ми каза, че съм хубава.”Не съм” – отговорих бързо, но ти се усмихнах по – широко.Прегърна ме и тръгнахме натам, където отивахме.Зад нас се провикна един старец.Започна да ни разказва историята си и ни поиска пари.Дадохме му.Когато тръгнахме той тихо ти каза нещо за мен, ти се усмихна и продължихме.

-          Какво ти каза? – любопитствах.

-          Няма да ти кажа. – заяви и ме целуна.

Обърнах се на другата страна и направих сърдита физиономия.Ти ме прегърна силно и ме целуна по главата.Някак си се досетих, какво ти беше казал старецът.

-          Обичам те. – прошепна.

-          И аз теб. – прошепнах.

- Ей, ей, автобусът идва – каза ми той.

- Предпочитам да вървим пеша – отговорих усмихната и тръгнахме пеша.

Тогава ти мина покрай мен.Погледна ме.Аз те също.

-          Кой е това? – попита  ме той.

-          Някой, който познавах. – отговорих тихо.

Make a wish ...

- Остани ... – прошепна той.
- Винаги ще съм тук – каза тя и го хвана за ръка. – Последвай ме! – издърпа го от земята и нежно го целуна.
А той дори не се интересуваше къде го води, просто тичаха заедно.
- Стигнахме – усмихна се тя.
Пред тях стоеше дървена пейка, цялата издълбана с имена и знаци.
- Ела, ела, седни до мен – извика, подскачайки към пейката.
Двамата седнаха на пейката, а около тях обикаляха цветни пеперуди.
- Имаш ли химикалка? – попита той.
- Да, ето – каза тя и извади шарен тънко писец от чантата си. – За какво ти е? – зачуди се.
Момчето замълча и се усмихна.Издълба имената им на пейката и я целуна.
- Заедно завинаги – каза и и я хвана ръката.
***
След месец те дойдоха на същото място.Този път не се усмихваха, тя не подскачаше, а той я държаше за ръката постоянно, защото го бе страх да не я изпусне.
- Съжалявам ... – прошепна той и я погледна с всичката любов на света.
Тя не успяваше да каже нищо, а сърцето и бе разпиляно на хиляди парчета.Много добре знаеше, че ще му прости.
- Няма нищо ... – прошепна тя и започна да го целува.
Продължи да го целува, защото знаеше, че спре ли пак ще разбере защо в очите и има сълзи.
- Всичко наред ли е? – попита загрижено той.
- Не знам ... – отговори тя. - Имаш мигла.
- Къде?
Тя взе миглата.
- Пожелай си нещо ... – каза тя и му я сложи на косата.
- Какво си пожела? – попита го.
- Заедно завинаги. – каза той и нежно я прегърна.

И после ...

Направих крачка навън и спрях.Лъхна ме ледено студен вятър и носът ми почервеня мигновено.Увих се с шала си и продължих по заледената улица.
Подхлъзвайки се постоянно се питах, къде всъщност отивам, какво всъщност правя и защо едвам, едвам вървя през снега, вместо да съм в леглото си с чаша плодов чай.В далечината, видях идващия автобус.Затичах се, подхлъзнах се и лошият шофьор ми затвори вратата под носа.Какво пък, ще изчакам следващия – помислих си.След като половин час обикалях около спирката, въртейки се в кръг и чудейки се защо отивам там, където отивам и дали въобще трябва да ходя там, където отивах, любимият ми автобус най – после дойде.Опръска ме спирайки, но успях да се кача, даже си намерих място.Седнах до една нацупена леличка, която започна да ме зяпа неудобрително.Усилих музиката в слушалките си още по – силно и се замислих.Пътят ми беше около половин час, както винаги за този половин час успявах да премисля хиляди неща и да сменя доста настроения.Защо отивам, там където отивам – питах се доста често.На моменти ми се искаше да скоча от автобуса и да тръгна в обратната посока, но точно след като си го помислех, се сещах, че има причина да отивам там, където отивах, усмихвах се на себе си и продължавах да пътувам натам, където отивах.Направих бърз поглед на хората в автобуса.Може би някой от тях също отиваха, там където отиваха и не бяха особено сигурни защо отиват и дали въобще трябва да ходят  там, където отиват.Коремът ми се преобърна.Дългият ми път, цял половин час, мина успешно – не скочих от автобуса.Слязох бавно и реших, че трябва да помисля на свеж въздух.Значи все пак отивам там, където отивам и щом съм решила, да отида там, където отивам, значи трябва да отида там, където отивам – установих и устремено продължих.Приближих се до там, където отивах.
После видях лицето му и разбрах защо отидох там, където отивах ...