Поглед

Беше един от онези дни, които си имаха всичко.Всякакви разновидности на емоции, хора, моменти.В един момент седях на онова място и пред мен беше онова нещо, после пак седях там, но пред мен нямаше нищо.Едно празно, сиво пространство, което за малко изглеждаше по друг начин, за малко си помислих, че цялата му сивото е изчезнала.Но не, тя си беше там, чакаше своето време, и ето я пак се показваше пред мен, бездушната сива празнота.

Интересен е моментът, в който тя бе изчезнала, или поне аз така си мислех.

Беше слънчев, хубав ден.Всички изглеждаха щастливи и доволни от живота.Ние също.Ти се усмихна и ми каза, че съм хубава.”Не съм” – отговорих бързо, но ти се усмихнах по – широко.Прегърна ме и тръгнахме натам, където отивахме.Зад нас се провикна един старец.Започна да ни разказва историята си и ни поиска пари.Дадохме му.Когато тръгнахме той тихо ти каза нещо за мен, ти се усмихна и продължихме.

-          Какво ти каза? – любопитствах.

-          Няма да ти кажа. – заяви и ме целуна.

Обърнах се на другата страна и направих сърдита физиономия.Ти ме прегърна силно и ме целуна по главата.Някак си се досетих, какво ти беше казал старецът.

-          Обичам те. – прошепна.

-          И аз теб. – прошепнах.

- Ей, ей, автобусът идва – каза ми той.

- Предпочитам да вървим пеша – отговорих усмихната и тръгнахме пеша.

Тогава ти мина покрай мен.Погледна ме.Аз те също.

-          Кой е това? – попита  ме той.

-          Някой, който познавах. – отговорих тихо.