Направих крачка навън и спрях.Лъхна ме ледено студен вятър и носът ми почервеня мигновено.Увих се с шала си и продължих по заледената улица.
Подхлъзвайки се постоянно се питах, къде всъщност отивам, какво всъщност правя и защо едвам, едвам вървя през снега, вместо да съм в леглото си с чаша плодов чай.В далечината, видях идващия автобус.Затичах се, подхлъзнах се и лошият шофьор ми затвори вратата под носа.Какво пък, ще изчакам следващия – помислих си.След като половин час обикалях около спирката, въртейки се в кръг и чудейки се защо отивам там, където отивам и дали въобще трябва да ходя там, където отивах, любимият ми автобус най – после дойде.Опръска ме спирайки, но успях да се кача, даже си намерих място.Седнах до една нацупена леличка, която започна да ме зяпа неудобрително.Усилих музиката в слушалките си още по – силно и се замислих.Пътят ми беше около половин час, както винаги за този половин час успявах да премисля хиляди неща и да сменя доста настроения.Защо отивам, там където отивам – питах се доста често.На моменти ми се искаше да скоча от автобуса и да тръгна в обратната посока, но точно след като си го помислех, се сещах, че има причина да отивам там, където отивах, усмихвах се на себе си и продължавах да пътувам натам, където отивах.Направих бърз поглед на хората в автобуса.Може би някой от тях също отиваха, там където отиваха и не бяха особено сигурни защо отиват и дали въобще трябва да ходят там, където отиват.Коремът ми се преобърна.Дългият ми път, цял половин час, мина успешно – не скочих от автобуса.Слязох бавно и реших, че трябва да помисля на свеж въздух.Значи все пак отивам там, където отивам и щом съм решила, да отида там, където отивам, значи трябва да отида там, където отивам – установих и устремено продължих.Приближих се до там, където отивах.
После видях лицето му и разбрах защо отидох там, където отивах ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар